Дъждът плаче своята тъжна песен,

листата отчаяни хлипат, оклюмали,

Земята-майка нежно попива сълзите му,

птиците стихнаха, онемели от мъка.

Ето ме, тук съм във своята есен,

заслушан в тихия плач на листата,

замислен и тъжен, отново ограбен,

и гръмове тежки раздират душата ми.

Пред мен си, прегръщаш ме плахо,

уплашена,

свенливо склонила глава за мойте

целувки,

решила за мойта любов уморена да

бъдеш.

Цвете мое бяло, защо любовта ни

предаде?

Сега стоиш сама на спирката стара -

нежна, самотна, загледана в мислите си,

а там все сме двама, вплели тела във

прегръдка,

жадни за устните си, от страстта си опити.

Животът любовта ни хвана в капана си

стар,

щастлив, че за нас горчилката само

остана.

Сгреших аз, прощавай, не искам и не

ми обещавай,

за теб аз докрай ще се боря, мечтая.