В мен се е вселила някаква неопределима страст.

Погрешна, но всесилна, енергия заклещена у миша клетка.

Имам нужда да я пусна, да й дам свобода, но…зная, че зове я крах.

Твърде е абстрактна, от сюрреалистична нишка изтъкана.

Преследват ме очите на онова създание,

необикновено, страстно, но сякаш дълбоко познато,

а в онази тъмнокафява стъкленост, на пръв поглед непроницаема,

аз съзирам огледало.

Огледало, което сякаш във възли душа ми веч преплита,

Огледало, в което забранено ми е да се вглеждам. 

И тъкмо да повярвам, че разума най-накрая надделял е,

че възлите ненужни вече съм разплела,

то отново със същата мощ се завръща, сякаш нищо не бе се променило,

и що у мен е било изградено, то из основи събаря.

И ако някой ме попита защо все на пътя му заставам и се крия

Аз ще кажа:

От страстта си жарка, изпълнявам дълга си, греха да отмия.