Търкалят се дните и страшно

                        в човешкия път громолят.

Животът - това е наклонът.

                        Ту стръмен, ту по-полегат.

А хората? Ние? Това сме - 

                        от всичко най-крехкото нещо.

Черупка от орех - в устата

                         на бавно натискани клещи.

Додето простенем и... хрясва

                         черупката. После е мрак.

И вечен покой - както казват.

                         От кръв - се превръщаме в мак.

Какво са дребнавите страсти

                          и всички нелепи мечти,

с които се тровим жестоко?

                         Дали да съм аз? Или ти?

Дали ще сме по-нависоко?

                         Дали ще сме по-надълбоко?

Смъртта не избира. Тя идва 

                          при всички еднакво жестоко!

Пред нея единствено - всички

                           сме равни по слава и ръст.

Е, някому слагат звездичка,

                           а другиму - божия кръст.

Това е. И въпреки всичко

                           на никого нищо не стига.

И всеки сам себе си впряга

                           и тегли препълна талига

и все му се вижда, че малък

                           е нейният свиден товар...

А слънцето свети отгоре - 

                           най-скъпият златен пендар!

А вятърът вие в ушите

                           и кара сърцето да скача!

И нежна любов ни предрича

                           чевръстият клюн на кълвача!

И всичко е страшно красиво! - 

                           и вътре у нас, и отвън...

Покълват кокичета денем,

                           а нощем разцъфват на сън.

Повярвайте, нищо не искам.

                           Дано не пропусна - напролет,

когато придойде кръвта ми,

                           да литна след своята гола

и боса, но горда надежда,

                           че коренът мой дава плод.

В това се и крие цената

                           на моя напрегнат живот!