Родих се и бяхме всички равни,
голи, боси и уплашени.
Нададох вик от болка
и ти, нали и теб те заболя.
Усетих мраз, светлина очите ми прободе,
груби длани ме откъснаха от утробата позната.
Студено бе и страшно,
нима това бе края,
и ти това се питаше, нали.
И тогава проумях - това не може да е края,
аз съм жива, сега започва живота ми на таз земя.
Потънах в най-сладката прегръдка,
и ти, нали, усети топлината на две майчини ръце.
Заспах блажено, не знам какво видях,
дали видях живота или още тогава замечтах.
Знам, че исках да науча всичко,
да вземам и да давам, и ти, нали,
искаше да опознаеш тоз вълшебен свят.
Мина време, направих първите си стъпки,
видях слънцето, тревата, съседската врата.
Откривах нещо ново всеки ден, и ти, нали,
измина този сладък път.
Но ето че можех да говоря,
изказах най-красивите си мисли,
измолих най-желаните неща.
И всичко бе прекрасно, и всичко бе красиво,
и ти, нали, и ти бе истински щастлив.
Измина още време, и вече чувствах,
открих сълзите, не онези детски, глезени сълзи.
Нещастието ме уплаши с грозния си лик,
и ти, нали, и ти изпита тези мъки.
Но времето не спира, върти се
и всичко се повтаря, открих и любовта,
и толкова бе нова, но и стара.
Аз не знаех, не съм първата, открила сладостта й,
и ти, нали, и ти изпита тази сладост.
Но чакай, нима не бях аз тази сладост,
нима не открихме заедно любовта,
аз във теб, а ти във мен.
И бе толкова прекрасно,
по-силно от всичко досега,
и ти, нали, и ти се чувстваше така.
Не мина много време,
видяхме обратната страна,
любовта е сладост,
но и болка по-страшна от смъртта.
Дори и споделената любов.
Защо сме толкова различни,
нима не извървяхме същата пътека,
нима не изживяхме същите неща.
Но да, сега се сещам, сега помня кръстопътя,
аз вървях все направо, а ти си взел грешния завой.
И ние пак сме равни, но толкова различни.
Все пак животът е пред мен
и ще вървя все направо.
Понякога ще вземам и завой, но пътят е един.
Аз знам къде отивам, аз знам какво ме чака.
И ти, нали, и ти ще бъдеш там.