Единствена моя несподелена любов
Не съм ти любимка, а аз те обичам.
Играеш си с мен – ти падрон си, аз роб.
Щом ласки жадувам, получавам плесница.
Мечтая за полет, а съм с надянат хомот.
Прегръщам те здраво, с нежност обличам
самотно прегърбените ти рамене.
Но само гневът ти така си навличам
и с удар премерен съм на колене.
Изглаждам ти бръчките, рисувам усмивка.
Във тъмното паля ти от моята свещ.
Изгарям си раните, нашепвам молитва.
Затоплям ти дланите с дъха си горещ.
И с вяра, надежда, сълзи, благослов –
до дъно раздавам се аз, без остатък.
Дълбаеш в душата ми ти със длето,
отнемаш и оставяш си твой отпечатък.
Безмилостен, яростен, тъжен, суров –
за мен си остана, как да кажа, до гроб –
единствена моя несподелена любов.
И тъй ще си тръгна от тебе, Живот.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Тошкова Всички права запазени
