Морето е само тиха сянка
на спомен,
за което можеше да бъде.
Ще те очаквам,
о, ще те очаквам
да дойдеш с някой прилив,
следващ прилив…
Преди, надявам се,
друг прилив
да е отнесъл мен.
А можеше да бъде просто.
Тихо и спокойно можеше да бъде.
Остава ми единствено очакването,
на което ти ще си единствено сянка.
И няма да си прилив,
защото всяко твое приближаване е отлив…
Отлив…
Отлив…
И дори цикличността на луната не може да поправи това –
ти идваш все по-близо,
за да си отидеш.
И това е единствено нормално.
Нормално е, че морето ще остане сянка.
Защото няма да допусна,
никога няма да допусна,
да бъдеш сянка ти,
щом вече осветява пътя ми,
и зная колко светло беше в мен.
Морето ще се разбунтува с есента.
И зимата му ще му бъде сложна.
Но това се случва
всеки път,
дори преди
да стане спомен,
който ще очаквам.
Така че всичко е
единствено нормално.
Затова ще си очаквам.
Единствено.
Нормално.
И няма да си сянка ти.
© Идеми Дойдеми Всички права запазени