Морето е само тиха сянка

на спомен,

за което можеше да бъде.

Ще те очаквам,

о, ще те очаквам

да дойдеш с някой прилив,

следващ прилив…

Преди, надявам се,

друг прилив

да е отнесъл мен.

А можеше да бъде просто.

Тихо и спокойно можеше да бъде.

Остава ми единствено очакването,

на което ти ще си единствено сянка.

И няма да си прилив,

защото всяко твое приближаване е отлив…

Отлив…

Отлив…

И дори цикличността на луната не може да поправи това –

ти идваш все по-близо,

за да си отидеш.

И това е единствено нормално.

Нормално е, че морето ще остане сянка.

Защото няма да допусна,

никога няма да допусна,

да бъдеш сянка ти,

щом вече осветява пътя ми,

и зная колко светло беше в мен.

Морето ще се разбунтува с есента.

И зимата му ще му бъде сложна.

Но това се случва

всеки път,

дори преди

да стане спомен,

който ще очаквам.

Така че всичко е

единствено нормално.

Затова ще си очаквам.

Единствено.

Нормално.

И няма да си сянка ти.