Една изсъхнала роза
ЕДНА ИЗСЪХНАЛА РОЗА
Харесвах я!
Беше много красива,
с голями черни очи.
Дълго тичах след нея,
пишех и любовни стихове
и и свалях звезди.
А тя ме гледаше нежно -
с лека усмивка,
но продължаваше да мълчи.
Седяхме в парка.
Четях и последните си стихове.
Тя тежко въздъхна,
отправи поглед далеч в простора,
и започна тихо да мълви:
Обичала друг.Много бил хубав.
И той я обичал,как я целувал,
как я прегръщал
със своите нежни ръце.
Сгодили се,
насрочили свадбата даже!
Заминал за родният си край.
Изпратила го на влака.
Подарил и една червена роза
и поръката-да го чака,
да живее без нея- няма да може.
И го чакам.Ще дойде!
Наближава уреченият ден.
Защото аз го обичам ,
а и той е безумно влюбен в мен.
Разделихме се.
Дълго търсих щастието си по света.
И така изминаха много лета.
Завърнах се в родният град,
и най- напред за нея попитах.
Починала скоро.Самотна стара мома.
Стаята и била подредена,чиста-
Очаквала гости-по всичко личи.
На масата-писалка, бяли листа,
и една изсъхнала роза,
напоена с много сълзи.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Асен Стефанов Всички права запазени
