Една много тъжна любовна история...

                                 ... и истинска при това.

Цял ден бесувал Северният вятър,

но малко укротил се с вечерта

и в сняг и лед открай до край полята

завил като с постеля за нощта...

Затрупано в снега било селцето,

а тук-таме неразрушен комин

със снежна шапка, пушел към небето,

но падал ниско сивкавият дим...

На лошо време то било поличба

и куче нейде лаело на зло -

човешки глас отеквал грубо: „чиба!”...

... И все тъй студ, и кучешко тегло...

... А между къщите в студа се влачел

подобно призрак - щъркел полужив:

изпосталял, в снега почти прозрачен

залитал там, проскубан и дръглив...

Отказал бе да отлети със ятото,

защото бе изгубил Любовта,

че тая, със която и гнездо във лятото

си бяха свили - взе му я смъртта...

Тогава  бе решил, че няма смисъл

Животът сам, без страстният мотив

на Любовта и с тая тъжна мисъл

във вечерта се влачи полужив...

С последни сили спира до Дървото

(и то огънато от лед и сняг),

но горе, на върха му: е гнездото

и спомените го връхлитат пак...

... Небето на море така прилича,

а облаците са като вълни -

пак двама са, безкраят ги увлича

и в изгрева се къпят в светлини...

Тя най-красивата от всички беше

във ятото, с най-силните крила

и даже срещу Вятъра летеше

изящна в дързостта като стрела...

И утрото отново е прекрасно,

небето - от зората в цвят червен,

а после заревото се разраства...

... Изгрява Слънцето като тотем...

А Вятърът крилата им подпира,

докосва ги със полъха си свеж,

а в изгревът и Слънцето се спира -

загледано във техният летеж...

И все така размахани синхронно

крилата им възторжено трептят -

в свободен полет дръзко и съдбовно

и все нагоре влюбени летят...

... На сутринта намерили го хората

и гледката затрогваща била:

надвил смъртта, студа, глада, умората -

умрял с разперени във мах крила!...

Коста Качев