Една много тъжна любовна история...
Една много тъжна любовна история...
... и истинска при това.
Цял ден бесувал Северният вятър,
но малко укротил се с вечерта
и в сняг и лед открай до край полята
завил като с постеля за нощта...
Затрупано в снега било селцето,
а тук-таме неразрушен комин
със снежна шапка, пушел към небето,
но падал ниско сивкавият дим...
На лошо време то било поличба
и куче нейде лаело на зло -
човешки глас отеквал грубо: „чиба!”...
... И все тъй студ, и кучешко тегло...
... А между къщите в студа се влачел
подобно призрак - щъркел полужив:
изпосталял, в снега почти прозрачен
залитал там, проскубан и дръглив...
Отказал бе да отлети със ятото,
защото бе изгубил Любовта,
че тая, със която и гнездо във лятото
си бяха свили - взе му я смъртта...
Тогава бе решил, че няма смисъл
Животът сам, без страстният мотив
на Любовта и с тая тъжна мисъл
във вечерта се влачи полужив...
С последни сили спира до Дървото
(и то огънато от лед и сняг),
но горе, на върха му: е гнездото
и спомените го връхлитат пак...
... Небето на море така прилича,
а облаците са като вълни -
пак двама са, безкраят ги увлича
и в изгрева се къпят в светлини...
Тя най-красивата от всички беше
във ятото, с най-силните крила
и даже срещу Вятъра летеше
изящна в дързостта като стрела...
И утрото отново е прекрасно,
небето - от зората в цвят червен,
а после заревото се разраства...
... Изгрява Слънцето като тотем...
А Вятърът крилата им подпира,
докосва ги със полъха си свеж,
а в изгревът и Слънцето се спира -
загледано във техният летеж...
И все така размахани синхронно
крилата им възторжено трептят -
в свободен полет дръзко и съдбовно
и все нагоре влюбени летят...
... На сутринта намерили го хората
и гледката затрогваща била:
надвил смъртта, студа, глада, умората -
умрял с разперени във мах крила!...
Коста Качев
© Коста Качев All rights reserved.
