Една нощ във Виена...

Една нощ във Виена...

Историята свърши, но така че

съзнавам днес- на приказка прилича,

а приказка красива бе, обаче

бе краят ѝ от приказка различен,

че приказките винаги щастливо

завършват и на края има сватба,

а гледахме се ние мълчаливо

защото знаехме, че вече трябва

във утрото да спазим правилата,

в нощта от нас отречени тотално-

и всеки сам, прегърнал своя Вятър,

напрегнат бе в очакване сигнално...

                         * * *

... В живота често със необясними

капризи изненадва ни Съдбата-

във влака за Виена инстинктивно,

с разголващ поглед бях „забил” Жената,

която беше седнала отсреща

на масата сама във ресторанта

и даже в миг я пожелах горещо,

понеже бе разкошно- елегантна...

И както всяка приказка започва

със някакво загадъчно вълшебство,

така не помня, как се случи точно,

но седнала видях я във съседство...

Допускам, че във погледът ми влажен

(жените във това са безпогрешни!..)

е предусетила (и пожелала даже!)

тя моите желания горещи...

-Да слезем във Виена- импулсивно

предложи ми, загледана в пейзажа...

Понеже контактувахме сетивно

не бе възможно всъщност да откажа!...

... Така се озовахме във Виена,

но още във Страстта си не покръстени:

градът пред нас бе шеметна Вселена

опасана от магистрални пръстени...

А вечерта се спускаше полека

и палейки безкрайните гирлянди

по някаква невидима пътека

поведе ни в бароковите тайни...

От Дунава: легендите помъкнал

на Вечност и безсмъртие повяваше

и всеки до водите му замръкнал

там своя миг безсмъртен изживяваше...

Но станали съзвездие и вече

обсебени в Страстта се завъртяхме

във орбита на падащата вечер,

че влюбени и неразумни бяхме...

Танцувахме във тръпна безтегловност-

естествено във ритъма на валса,

но грабваха ни с дръзка безусловност

и ритмите на рок, дори на салса...

Душите ни сродени с ветровете,

запазили инстинкта за летене

се носеха назад през вековете,

но връщаха ни пак в сегашно време...

По улиците старите фенери

разпръсваха сияние неясно:

Бетовен, Моцарт, Щраус, Салиери-

пред нас вървяха в сенките безгласно...

С цилиндър и със фрак бе кочияша,

файтона бе окичен със звънчета-

понесъл ни със тая Лудост наша

към някаква безименна Планета,

където Любовта- като Религия

и като Догма няма обяснение:

тя даденост божествена е винаги, и

не я подлага никой на съмнение...

...Рингщтрассе  обикаляхме с трамвая,

разглеждахме красивите витрини,

кафето по виенски ни замая

във кафенето- там от сто години...

На Щтефансплац най- после я целунах

(Светията навярно ме засили!..)

и тъй започна истинската Лудост...

.............................................................

...От Страст обезумяхме, боже мили!...

Във малко магазинче на площада

ѝ купих пръстен: евтин, символичен-

да ѝ напомня, че била е млада

и аз съм бил... И как съм я обичал!...

А в Катедралата, на срещата си с Бога,

помолихме за Благослов тогава

и за Любов като божествен огън:

тя наша Страст и Негова прослава...

Във Пратера когато Колелото

се спря и натежа като олово

не искахме да тръгва пак, защото

целувахме се вихрено отново...

Говорехме английски развалено,

помагахме си думите на жеста,

но всяка тръпка беше споделена

в триумфа на любовната фиеста...

А на моменти спорехме по теми-

наглед встрани и толкова далече,

но даже и световните проблеми

вълнуваха ни в тая луда вечер...

До многото подканящи реклами,

край щедрите и бляскави витрини,

подобно на оптически измами-

се гонеха предишните години...

Представях си я: в бяла рокля, дълга

и с шапка, със чадърче, с виолетка-

изкачаща внезапно иззад ъгъла,

като виенска палава кокетка...

И бяхме и съвременни, и древни,

връстници на живота на Земята...

... С дребнавите си теми ежедневни

безсилна да ни стигне бе Съдбата...

В пиано- бар мелодия от Щраус

със ритъма си властно ни подмами,

в Душите и в главите ни бе хаос:

от чувства, от илюзии, измами...

И даже днес не съм съвсем наясно:

в това стихийно, ураганно чувство

(освен че то бе толкова прекрасно!..)

дали пък Любовта не сме пропуснали?...

... С бутилка вино в полунощ се спряхме

във някаква бутикова градина,

но легнали в тревата не заспахме

загледани във звездната лавина...

Една звезда откъсна се и падна,

и изгоря в Безкрая Светлината...

Внезапно, инстинктивно в миг я грабнах

и сляхме се: Мъжът аз, тя- Жената...

... Години вече, ето, оттогава,

един Живот кажи- речи измина,

а аз не мога още да забравя

Жената от виенската градина!...

... И тук завърши приказката значи,

оттам насетне всичко беше проза:

тя стискаше очи да не заплаче,

а аз стоях във глуповата поза

и молех се да закъснее влака,

но той уви не закъсня и ето:

тя, сякаш цялата Земя повлякла,

прегърбена се вмъкна във купето...                               

... Щом първият завой я скри коварно

и опустя завинаги перона-

внезапна болка ме преви- навярно                       

тя бе, Оная лудост от Верона...

Коста Качев