Една Умора
Една Умора
Насред Душата ми, проснала се е една Умора.
Ината е, дори не пожела, със нея да говоря…
И бавно, неусетно станах ù слуга, придворна -
давам ù вода, храна – определя даже порциона.
Питам я (с поклон) кога ще тръгне към дома,
отговори ми едва-едва, че Тук, е „у Дома” –
място имало тъй много – ни Любов, ни топлина,
и кънтящи коридори на опразнена Душа.
Харесвало ù, да се скита из потайните места –
на паяжини да увисва, люляли нявга Обичта…
В един долап-Сърце, обича да се сгушва,
и тихите му вопли да подслушва.
След туй – понякога се тежко разболява –
долапът казва, имал чекмедже, и то - отляво…
умира си да търси тя ключе, ала не успява –
една единствена врата, залостена е здраво
На Умората, се уморих да казвам,
че Ключът е в Любовта –тя ще го отключи само,
а тя, Умората, реши, че я наказвам
и пак се просна... ей я – пред Долапа...тамо…
Ренета Първанова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ренета Първанова Всички права запазени
