Вечер...

Денят от жегата задъхан...

От мълнии далечни – тътен...

Полека Слънцето залязва –

във облачната тъмна пазва...

И над Света се стъмва бавно –

небето долу слиза плавно.

С безрой звезди във здрачината –

нощта захлупва с кош Земята...

Най-ярката звезда в безброя

избирам си: да бъде моя...

И тя политна изненадващо

към мен за среща – подобаващо!...

Но изгоря из Необята

преди да стигне до Земята!...

Над мен поръси звездна пепел

и стана залезът: по-светъл!...

... Опитвам се да си представя:

Земята, Космосът, Безкрая,

дори и Земното въртене

и тъй нареченото „Време“...

... но се оказва: сетивата

за всички тях били в Душата,

а тя невидима е – зная

и с Бог сама остава в Края...

Вселената да проумея

опитвам, с Мъдростта във нея,

но във безкрая от въпроси –

тя просто отговор не носи...

А тайните не споделени

на отминаващото Време –

с космичната му обиколка

отмервам всяка вечер с болка...

И болките дори изминатите

следи оставят във годините:

така е Времето реално

и даже минало отдавна!...

... Бих спрял аз Времето, ей богу,

но Слънцето нали е огън

и значи може да угасне,

а как без изгреви прекрасни!...

08.06.2020.