...едничка любовта остава ми...
Съвсем смалих се – до дихание,
в нощта светулките са гидове,
измисленото оправдание,
около мен издига зидове.
От тишини градят зидарите,
мълчи притихнал даже вятъра.
Причините, онези, старите,
без макиаж напускат театъра.
И тъжни паяците в ъгъла,
плетат, разплитат покаяние,
признава ми, че е излъгала,
смалена правда – до дихание.
Прогарят дупки в листа думите
и нотите на дим разнасяни.
Спорят глупаците и умните,
прилича ми на превъзнасяне.
Светулчица в сърцето, милата,
немощно в мрака засиява ми.
Изгубих вярата и силата,
едничка любовта остава ми...
И двете ще срутим затворите,
с ръцете, още изранените,
далеч от прилепите, хората.
Щом хукне луда кръв по вените.
https://youtu.be/vYXjRqineyo
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
