Душата си млада раздадох, всеки удар на моето сърце.
И удряше ли удряше на камък, уви ти нямаше сърце.
А може би надеждите ми са били големи
Казват хората да не очакваш.
Но това съм аз с душа на цвете, което расло е само сред дъга.
Почерни го със твоята помия от лъжи
И аз потънах някъде във мрака
Но ето че сега блести, блести дори по- силно от луната!
Ще бъда щастлива и светла защото всъщност това съм аз!
Не ми трябва твоето чернило, намерих своя компас.
Себе си прегърнах, и си казах
Върви напред към своите мечти ...