Едва ли
Отекват глухо стъпки по степта,
в редица плуваща в мъглата,
от каменни окови звук едва
дочу и се стопи зората.
От веригите следа оставена
по пясъка злокобно шепнещ,
е сетната мечта заровена,
с последния си дъх, последно трепнещ.
Последен е и замъгленият й поглед,
последно клетката съзира
и мъртва е! Сега е ред
на следващата да умира...
Непоносима е вонята от умиращи мечти,
в своята агония последен стон издали.
Стоя самотна и питам се дали...
... в мъглата някога ще се спася ли?
Пред олтара бавно свлякох се и тази вечер,
хванала камата в хладките си длани.
Провиквам се: "Няма ли да свърши вече?"
Глух екот отговаря ми: "Едва ли!"
Единствен изход ми остана,
една надежда в тъмнината.
Забивам камата,
проплаквам
и ставам.
В кръвта погребах Сатаната.
Последен въпрос и тръгвам към края
редом с мечтите ми доскоро живяли.
Последна мисъл: "съществува ли Рая?"
И отговор сетен: "Едва ли... едва ли... "
в редица плуваща в мъглата,
от каменни окови звук едва
дочу и се стопи зората.
От веригите следа оставена
по пясъка злокобно шепнещ,
е сетната мечта заровена,
с последния си дъх, последно трепнещ.
Последен е и замъгленият й поглед,
последно клетката съзира
и мъртва е! Сега е ред
на следващата да умира...
Непоносима е вонята от умиращи мечти,
в своята агония последен стон издали.
Стоя самотна и питам се дали...
... в мъглата някога ще се спася ли?
Пред олтара бавно свлякох се и тази вечер,
хванала камата в хладките си длани.
Провиквам се: "Няма ли да свърши вече?"
Глух екот отговаря ми: "Едва ли!"
Единствен изход ми остана,
една надежда в тъмнината.
Забивам камата,
проплаквам
и ставам.
В кръвта погребах Сатаната.
Последен въпрос и тръгвам към края
редом с мечтите ми доскоро живяли.
Последна мисъл: "съществува ли Рая?"
И отговор сетен: "Едва ли... едва ли... "
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Александра Борисова Всички права запазени
