Ела, Любов!...
Изтри се дрешката
и вятъра пропуска.
И ирисът ми даже изсветля.
Забива се във него спусък
от дълъг вопъл на нощта...
Зениците са тъмни клади,
събрали пепелта на векове,
страдания и болки неизляни,
плачът на малкото дете...
А устните пустеят неми.
Присвити, посинели са дори,
целувка дълго не видели,
в очакване искра да ги гори...
В сърцето се кръстосват вади
от скърбите на майката Земя.
Кръвта струи на водопади
и блъска в слепоочията тя...
И стон продънва ми душата.
Бедата не веднъж я притаи.
Затвори в себе си вратата -
позор не иска тя да приюти.
Къде ,Човечество, забърза?
Какво ти искаш да родиш?
Не ти ли стига тази мъка,
та още цапаш и мърсиш?
Ела, Любов, и дай ни сили
живота да превърнем във мечта.
Звезди, планети сме открили...
но теб да не убиваме... Ела!...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Криси Всички права запазени
