Ела, Любов!...
Изтри се дрешката
и вятъра пропуска.
И ирисът ми даже изсветля.
Забива се във него спусък
от дълъг вопъл на нощта...
Зениците са тъмни клади,
събрали пепелта на векове,
страдания и болки неизляни,
плачът на малкото дете...
А устните пустеят неми.
Присвити, посинели са дори,
целувка дълго не видели,
в очакване искра да ги гори...
В сърцето се кръстосват вади
от скърбите на майката Земя.
Кръвта струи на водопади
и блъска в слепоочията тя...
И стон продънва ми душата.
Бедата не веднъж я притаи.
Затвори в себе си вратата -
позор не иска тя да приюти.
Къде ,Човечество, забърза?
Какво ти искаш да родиш?
Не ти ли стига тази мъка,
та още цапаш и мърсиш?
Ела, Любов, и дай ни сили
живота да превърнем във мечта.
Звезди, планети сме открили...
но теб да не убиваме... Ела!...
© Криси All rights reserved.
