Ела при мен, когато...
Ела при мен, когато пламъкът на слънцето угасва,
и си тръгни, когато утрото се вгледа в нашите стъкла,
денят от залез в мека нощ израства,
а тя разплита бавно своите кълба.
Луната се търкулва на небето,
потапя всичко в сребърни лъчи,
притихнало е върху пясъка морето
и диша кротко с гладките вълни.
Нощта е паяжина за мечтите,
прошепнати под черното ù кадифе,
очите ù безбройни са като звездите,
не се страхувай, няма да те издаде.
Умело пази всички тайни
под лепкавите пръсти от сребро,
но нощите са винаги нетрайни,
изгубва се по малко черното кълбо.
Тръгни в зори, преди лъчите,
тръгни си със кълбото на нощта,
тръгни си и далече от очите
на хората, вземи си любовта.
Нощта ще крие твоята пътека,
луната твоя път ще освети,
нощта е топла, сладка, мека,
нощта е паяк в паяжина от мечти.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Стела Всички права запазени
