Еньовден
Не, не плача, не сълзи, не –
просто пак заваля.
Богомил Гудев
Пак заваля – а теб все те няма,
пак заваля – ти все още си тук.
Може би тази любов е измама –
отглас случаен от форма и звук.
Може би някого някой обича
някъде в друг, паралелен живот.
Може би тя на мене прилича,
може би той е досущ като теб.
Може би нашият свят е отблясък –
някаква странна природна игра,
сянка от облак, говор неясен,
звук от разрошени птичи пера.
Нашата същност е тишината,
трепет миражен, пастелният фон.
Всичко потъва във въздуха ватен,
сякаш подвластно на странен закон.
Всичко заглъхва. Тревоги, копнежи
още в зародиш умират за миг.
Някъде другаде дните са нежни
и е животът стремглав, пъстролик.
Другаде някъде бури бушуват,
тук само кротко и тихо вали,
другаде някъде ти съществуваш,
тук само спомен си – плах, колеблив.
Друг някой някъде с моето име,
с твойто лице крачи гордо до теб.
Ти я обичай, а мен – забрави ме,
аз съм лист летен, от вятър подет.
Друг някой някъде с твойта осанка
мене прегръща и топли с очи.
Ти тук превръщаш се в трепкаща сянка,
после изчезваш – строг, мълчалив.
Пак заваля – ориста ни завърта
в други пространства, години и дни.
Може би тази любов е безсмъртна,
щом все ни ражда – от куп съсипни.
23.06.2003
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Димитрова Всички права запазени
