Преклонила глава, уморено стои на балкона
над безброй минувачи, поели по своя си път.
На последен етаж. Нависоко. Почти е до Бога.
И мълчи неизбежно. И гасне край нея светът.
Плуват сенки по някога белия покрив на блока.
Над комините пушек отдавна е спрял да се вие.
Няма птичи гнезда. А в очите ѝ, скрит надълбоко,
крехък спомен за младост от хищната старост се крие.
Тя протяга ръка, все едно има някой насреща ѝ.
Гали с пръсти стъклото, пропито от лятната жега.
И е странно и страшно как бързо на Август горещото,
се превръща във лед. И във Смърт. И седи и я гледа. ...