Епилог
Епилог
Къде си ти, любима моя,
Кралице на покоя?
Далеч от мене винаги вървеше
и само нежно ме зовеше.
Аз тичах, плаках и горях.
Очите ти в тълпата търсех,
ръцете ти във нощите зовях.
И бога виках...
И дявола почитах...
И мръсен скитах, чист за да остана.
Пред теб достоен да застана.
И в жертва себе си принасях
и хули, упреци понасях.
Аз търсех любовта ти, устните, косата.
От твоя само мирис се влудявах,
но никога в плътта ти не повярвах.
Аз търсих те,
в косите черни, прави, руси,
в очите сини, плахи, тихи
в походката, краката и снагата,
но ти остана само във душата.
Ръката ми, зовяща в самотата,
изгаряше, рушеше и ломеше.
Гласът ми молеше, кънтеше и кълнеше.
Напразно, ти бе измама, илюзия, лъжи, поквара,
и само болката от теб остана...
Защо не те намерих,
или била си ти до мен, пред мен?
Вървяла си край мен и срещу мене.
Защо не съм те спрял тогава?
Защо не съм те разпознал?
Нима не виждал съм каквото трябва,
нима не знаел съм какво ми трябва?...
Нима съм бил в заблуда?
Това, което търся, то не съществува?
Сега или Тогава?
....
Сега не съществува!
Тогава беше материално,
а днес е просто нереално!
- - Ти губиш, драги! Не, загуби.
Все търсиш.
Все вярваш.
Но напразно.
Звездата ти, Любимата?
Къде са?
Очите и, нозете и, косата,
а вярата, а силата, Душата?...
Останаха в мечтата.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мирослав Всички права запазени
