Есеният ден вали пред мен,
погребван от листата на загиваща върба.
Самотни хора отминават,

студените думи на вятъра нашепват за бяла красота.


Още ден и ще побелее пак нощта,

отново ще отмине тъжният сезон.

Всичко ще заспи и ще чака доверчиво

топлината на слънчевия допир.

Единствено върбата не потрепва.


Продължава да изпуска свойте листа,
образуващи пътека към нощта.
Разхождащ се човек се спира,

запленен от красотата на смъртта.

Усмихва се и продължава.

А самотната върба вече се е предала

пред скръбтта на ЕСЕНТА.

Сезонът на безутешна самота

бе създател на смъртта.