Есеният ден вали пред мен,
погребван от листата на загиваща върба.
Самотни хора отминават,
студените думи на вятъра нашепват за бяла красота.
Още ден и ще побелее пак нощта,
отново ще отмине тъжният сезон.
Всичко ще заспи и ще чака доверчиво
топлината на слънчевия допир.
Единствено върбата не потрепва.
Продължава да изпуска свойте листа,
образуващи пътека към нощта.
Разхождащ се човек се спира, ...