Ескиз за чайка, тръни и пера
Ескиз за чайка, тръни и пера
А моят дух остава прикован
към земното, към грижата за хляба…
Нали човек бил на света призван
небе да търси и да му се радва.
Нали дошли сме в своя кратък миг
да сътворим от нищото безкрая,
прахосвайки броените си дни
вселенските загадки да узнаем.
Нали крила, отказани от Бог,
сами си правим от пера и тръни,
и с тях летим – към купола висок
или надолу, в пропасти бездънни.
Нали? Дали? Или пък не съвсем…
Отдавна изпопадаха перата
и ръсим сухи тръни, дето спрем –
пълзим, с очи, забодени в земята.
И мъдрост следваме – уж за добре:
летящи птици – вятърът ги вее!
Виж раковина в бурното море
на дъното как тихо си живее.
И аз живея – тихичко, без грях,
в черупката на малката си къща.
Но падне ли нощта, не сещам как
с перата снежнобели се загръщам.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Венета Всички права запазени
Поздрав!
