Преплетена мрежа,
пролет безцветна,
зима безснежна – в нея нищо не потрепна.
Това донесе есента: 
Безгласна сирена в мъртъв океан 
очакваше все онзи безболезнен край,
мечтаеше тихо за вечен рай.
Бездушна самодива скърбеше
за времето назад, копнееше
за свежо стръкче трева, 
да падне онази роса,
за да изтрие спомена
за позора,
за живота,
за верността,
за човека и
за света изобщо.

Това донесе есента –
картина без цвят.
Виждаше се как бледнееше този свят.
Живот непонятен за душата – 
два огледални образа, 
част от една цяла.

Бял славей сподави своята
жална песен, знаеше той
колко бледа беше тази есен.
Блато от немити мечти,
взиращо се в тъмни очи.
Падението идва след първия полет.

Безгласната сирена 
 дочака своята мечта.
И мигом след това от
нейната красота остана
само прахта, а самодивата,
тя, на Боговете се молеше,
още копнееше:
за свежо стръкче трева,
за красивата песен на славея,
да падне онази роса, която да отмие
спомена: 
за живота, 
за любовта,
за есента,
за греха,
за човека,
и за света изобщо.

Есента това донесе.
Мрежа от лунни лъчи спусна се като 
завеса в тъмни очи.
Падението настъпи след първия полет.