Фар
Навярно все така изчаква края,
варосан от солта и сляп от нея,
с тояжка-лъч почуква в пустотата,
с която от години тук живее...
Но вече никой не го съжалява.
В пристанището дебнат параходи -
побойници със тъмни силуети,
за малко плячка струпана на кея.
Те винаги нанякъде ще тръгват
препълнени или пък полупразни
по дългите въжета от посоки,
а той е възел, който ще очаква!
... Брегът - далечно детство съществува
предаван само в морза на вълните...
И ето - нощ със писъка на кораб,
зад който хоризонтът губи смисъл -
навежда мачтата на този ден
надолу.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Младен Мисана Всички права запазени
