Гара за Двама... I
Гара за Двама… I
Като непотребна, изхвърлена вещ,
една изоставена гара
с разбити прозорци и срутен таван,
подобно догаряща свещ,
самотна стърчи
пред рухнал от старост перон,
обрасло във бурен трасе
с ръждясали релси, изгнили траверси
и онзи… отдавна угаснал семафор.
Забравила своите звуци
камбанката тъжно мълчи.
Замлъкнал е даже
и водният плисък
на малък...
вандалски разбит шадраван.
Оставен на глух коловоз,
забравен от всички умира,
негоден за нищо вагон.
А вятърът свири във мрака
с висящи прогнили улуци,
в дует със зловещия писък
на нощните птици.
И сякаш от ада извира,
пристига тъгата и тихо присяда
до старата сграда.
Но тя... безутешно мълчи -
навярно си спомня и страда
за своята младост.
А може би в нея все още да тлее
надежда последна, че пак …
С познатия тътен
и мирис на въглищен дим,
пристига любимият влак.
Тя слуша, изпаднала в унес
и с поглед от влага размътен,
онази, позната до болка…
изригваща страст серенада
на локомотивна сирена
и звън на стомана.
Накрая ще влезе смирена
във този прекрасен мираж
и там ще остане. Завинаги...
Ще бъде… и Гара… и Храма,
но…само… за Двама…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христо Запрянов Всички права запазени
