Есенното утро се усмихва,
събуждам се, мирише на роса,
гласът на луната тихичко
притихва и нежно ражда се
денят.

Трева, забулена в свежест,
покривало от живот по ней се лей.
Питам - има ли таква прелест,
или само аз съзирам тоз
апогей?

А хората, забързани в живота,
минават като на транзит.
Чудя се, колко са сиротни,
щом не спират се, поне за
миг.

Бродят, намусени и тъмни,
светът за тях е гаснеща звезда,
блясъкът и чезне в думи стръмни,
а човеците живеят в
самота.