Гилотината на откровените
“Безвремието е гилотината на откровените...” -
поетът спря да пише
и мислите си,
бели листи,
зарови ги
в пръстта на черното прозрение.
Перото му проскърца озлобено
и той пречупи го на две.
Очите му мастилени прозорци,
душата му преплувано море.
А бреговете -
мрачни пристани,
бледнеят днес
в едно пресъхнало сърце.
Поетът спря да диша.
Художникът захвърли четките
и скиците си изгори.
В жаравата на тлеещите помени
и ненахранените дни.
Дори и нея,
най-любимата:
“Дъга сред утринно небе”.
С години
болката
се пристрастява
към огорчението
по всяко творческо лице.
Ръцете уморени търсят сенки -
студени са и пепеляви те.
Във тях цветята вехнат.
Дъждът във стъкълца
изплаква се.
Той още свири.
Пианистът.
На бавни глътки
допива мига,
а пръстите му восъчни,
последния пламък
пречупват сега
за истината непосилна
и арията на страха.
Писателят утихна
сред лунните листа
на мраморния път.
В сурово недоверие превърнато,
мълчанието
е тежка жлъч.
Откровението,
многолика самота е.
Понякога
като птици,
пречупили крила,
творците
отиват си сред тишина.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Киара Всички права запазени
