Гласът на праха
Не ме търсете в огледалото.
Нямам лице.
Аз съм прахта във ъгъла,
скърцането на третата дъска на стълбата,
паяжината, която трепти
във въздуха, когато няма вятър.
Живея в паузите.
В мълчанието след скандала.
В забравения конец,
който нощем разплитам и пак сплитам,
не от злоба,
а защото ръцете ми са обзети от скука
и от памет.
Храня се с вашите тайни.
С думите, които премълчавате на вечеря.
С дъха на болното ви дете.
С миризмата на стари писма в скрина.
Аз съм вашият невидим свидетел,
семейният архив от въздишки.
Шепнете името ми в тъмнината -
Кикимора.
И с него плашите децата си.
Но ако някога си тръгна,
ако тази къща замлъкне наистина,
тя няма да е празна.
Ще е мъртва.
Защото аз не живея във вашия дом.
Аз съм домът.
И вие сте моите гости.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Бончо Бончев Всички права запазени ✍️ Без използване на ИИ
