ГОНИТБА
ГОНИТБА
Ти си ме лъгал подло, Животе!
Късно разбрах, че те нямам.
Подир теб ли вървях бездиханен и потен?
Не. Вървях след измама.
Аз те виждах, Живот, и предвкусвах триумф.
Ти дъха ми навярно си чувал.
От умора и яд, от терзания кух,
като стар каруцар съм те псувал.
Не защото те мразя, беглецо красив
(силно мразя единствено гроба),
ала с капка живот, като скота бях жив –
туй бе моята яростна злоба.
И сега – окован във ковчег от панел –
виждам как ми се хилиш злорадо.
Садистично ме мамиш. Преднина ти си взел.
Колко сила от мен ще извадиш?!
Уморих се, Живот, да те гоня безкрай.
Чувствам вече – за отдих съм жаден,
а и в тебе едва ли е целият рай –
стана груб, неуютен и гаден.
Стана толкоз противен, че вече не знам
дали, както преди те желая.
Още бягаш в галоп – не видя, че си сам.
Аз останах в панелната стая.
1997 г.
Добрич
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Румен Ченков Всички права запазени
