Гора
Гора. И аз пътувам в нея, бързам, тичам,
препъвам се във корени и храсти,
едно неканено, обсебващо „обичам”
се мята в мен и зениците дращи…
И няма изход, никаква пътека –
гората ме затулва и отвлича...
И търся във очите си Човека,
с ресници сресвам идващия ден.
И всичко се завърта във зелено –
зелени дънери, зелена … съвест,
гората-вихър влива се у мене,
гората-съвест – моята вселена,
в която аз умирам от зелено.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Румяна Славкова Всички права запазени
