Ноща покорява всяка частица от мен,
черни ръце се спускат и ме обгръщат,
потъвам удавен в залязващия ден,
мисли злокобни отново тук се завръщат.
Пред мене пътека обрасла с бодли,
тази тъмна утроба роди ме сломен
и тръгнах по нея макар да боли
от дланта ти потребна жестоко лишен.
Чуваш болката, но не виждаш пустотата,
това което изтисква всяка моя сълза,
няма с кой да разделя тишината,
душата ми е нива гола, необрани лозя.
И пътеката трънлива прераства в гора,
сгушена в своето вековно проклятие,
да не отпие навеки капчица светлина,
цъфтяща в студа на адско съзаклятие.
Празнина от бездушие кърви като рана,
сякаш с магия ревниво скроена,
да тъне в ридания от никой неразбрана,
вехнеща в своята бедност несподелена.
Дърво във гората стана мойта душа,
с треви и калчища навред обкръжена,
корени пусна, сред тях дълбоко заспа,
от мъка непрогледна така изтощена.
Слънцето бленувано в съня си видя,
галещо нежно всяко нейно дихание,
но очите отвори и с горчилка разбра,
че тлее сред гората на своето мълчание.