Горчи шоколадът. И все пак е... сладък
„Мамо, аз защо си нямам татко?
Като другите деца...
Ако наизуст науча приказката за Вълка?
Предното ми зъбче, мамо, виж го – клати се! –
На Гошко – не, а пък всеки ден си хапва
шоколад и сладолед;
Вчера рече ми, че шоколадчето
било хем сладко, хем горчиво...
Големите нали не плачат, мамо! –
Усмихни се, моля те – тогава
ставаш толкова красива!”
„ „ „
Под маска неонова протяжно звучат
безлика суетност, смехът ù фалшив...
Днес пак ще оставят безсмислен печат
в късата памет на саможивия град.
В полунощ тази улица е безлюден сокак.
Тя не познава онзи лъскав парад;
Само лампата стара, подобно слепец,
òпипом в мрака – дири живец.
Фарове – нагъл, гнетящ халоген,
лъготят безсрамно, че ужким е ден.
Двигател, нескрито ръмжи превъзходство.
Спирачки проскърцват закана нарочна...
Слиза жена с онемели ръце;
крачва и... враства безмълвна в земята,
скланяйки восъчнобяло лице...
Кокиче, в сезон на изгарящо лято!
Подире изтичва играчка – мече...
Забравена чантичка тупва в нозете
и свива се, сякаш бездомно кутре...
Там, на паважа, хладно просветва
залък, изтръгнат от алчния град –
блокчета тъмногорчив шоколад.
Милостивата лампа отмества очи...
И мълчи тази улица. Как гузно мълчи!
„ „ „
Ала утро – Посърнало, бледо лице –
в очи благодарни, с ръка на дете,
ще вкуси парченце от свидна отрада;
Горчи шоколадът. И все пак е... сладък!
24.07.2014
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Людмил Нешев Всички права запазени
