Горчиво...

Сърцето ти е ябълка в зелено

и чакам цяла вечност да узрее.

Тъй  с резен някога и Ева

съребрено Адама e подвела. 

Във семка целомъдрена завивам

искра на страст и дива мента!

Нощта на хълбок сяда като паж

да варди от очи неверни...

Горчат смокините... бедра тежат

и зреят като дюли хълмове...

Избухват в злато восъчни тела...

Топим се от жарта на съмване...

Ще стихнат другите слънца,

в прозорците ще лъснат слюди.

Навява меланхолно утринта

бездомната събуденост на другите.

Ти тъй си чужд! Обущата ти пара

пущат... и якето локомотив

надува свирка сбогом. А бе плодът

за двама – сладко примамлив,

причастието – сочно и притомно!

Облякох се в мита и пих мечти,

но вятърът ти свирна татък.

Избягахте. Реалността надви!

След месец-два до нечий сам прозорец

едно дръвче ще засадя.

Ще вържа златен плод

най-горе на върха!

Щом змеят дойде,

ще спра

да те очаквам

повече.