Algol (Мария Митева)
141 38
11.01.2024 г., 18:48 ч.

Горест 

  Поезия » Пейзажна, Философска
193 3 4

Катранена нощ е и вихрите вият
Виелица мощна сковава света 
В треперещи шепи лицето си крия
крещя и без сили ридая в снега.

 

Човекът е смъртен, за кратко изгаря
изтлява за миг и превръща се в прах.
А споменът скъп- даже той избледнява
В душата вселяват се ужас и страх.

 

Смъртта ни напомня, че нямаме време,
че трябва  суетните дрязги да спрем,
че нищо отвъд не ще можем да вземем.
Родени-живеем. Уви! Ще умрем.

 

Жътварката жъне реколта богата,
косата ѝ остра проблясва в нощта,
пронизва ни болката странно позната,
угасва стопена от мрака свещта.

 

Какво ми остава? Сълзи ли да роня,
дефекта "фабричен" ли да прокълна?
Или да превърна недъга във броня
и в огън небесен да се преродя?

 

Животът болезнен, без милост ранява,
живецът отслабва без воля за бой,
но мъдрост целебна борбата дарява:
И тежък и лек е единствено мой.

 

Живея и дишам, туптя и мечтая
и хиляди има подобни на мен.
Творим и се борим, макар и да знаем,
че пътят ни води към сетния ден.

 

Надежда стаявам, че там сред звездите
местенце ще има за смъртна една,
духът ми ще броди в снега под върбите
когато си ида от тази земя.

© Мария Митева Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??