Горест
Катранена нощ е и вихрите вият
Виелица мощна сковава света
В треперещи шепи лицето си крия
крещя и без сили ридая в снега.
Човекът е смъртен, за кратко изгаря
изтлява за миг и превръща се в прах.
А споменът скъп- даже той избледнява
В душата вселяват се ужас и страх.
Смъртта ни напомня, че нямаме време,
че трябва суетните дрязги да спрем,
че нищо отвъд не ще можем да вземем.
Родени-живеем. Уви! Ще умрем.
Жътварката жъне реколта богата,
косата ѝ остра проблясва в нощта,
пронизва ни болката странно позната,
угасва стопена от мрака свещта.
Какво ми остава? Сълзи ли да роня,
дефекта "фабричен" ли да прокълна?
Или да превърна недъга във броня
и в огън небесен да се преродя?
Животът болезнен, без милост ранява,
живецът отслабва без воля за бой,
но мъдрост целебна борбата дарява:
И тежък и лек е единствено мой.
Живея и дишам, туптя и мечтая
и хиляди има подобни на мен.
Творим и се борим, макар и да знаем,
че пътят ни води към сетния ден.
Надежда стаявам, че там сред звездите
местенце ще има за смъртна една,
духът ми ще броди в снега под върбите
когато си ида от тази земя.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Митева Всички права запазени
