Господи, Господи, колко съм глупав.
Вярвам в изящното и в себе си трупам
чувства, емоции и размишления
за всевъзможни, Твои явления.
А хората - те са, разюздани атоми,
в шаха това е заслужени матове.
Мога със пешка да взема корона,
ала все бързам и вятъра гоня.
Колко съм глупав да вярвам в доброто.
Свободният кон не признава седлото.
Аз оседлан от ненужни кошмари,
моля за хубаво, получавам шамари.
От чистотата на благите мисли,
пълня с болежки и белите листи.
Вярвам в красивото, вярвам в успеха,
а сякаш съм просяк със скъсана дреха.
Времето цъка и път ми чертае,
вижда се вече светлината на края,
а глупостта от мене не слиза.
Давам едната от двете си ризи...