Леко плуват облачета сини

по небето – озарено огледало,

а в гората носи се гласът ни,

ехото се чуди – тръпне цяло.

Де видяло е такава лакърдия?

Викот, крясък, спирка няма!

Доста шумно, няма аз да крия,

за животните усилие голямо.

Крият се в хралупи, под листака,

кой където може да избяга,

някои спотайват се в клонака,

над гората тъмна сянка ляга.

Ние сме туристи, ходим горди

по пътеките, нарамили торбите,

и си мислим, че сме господари,

дива радост свети ни в очите.

А животните, горките, са си вкъщи,

техен дом е светлата гора,

ний за тях сме като гости същи

и не бива да забравяме това.