Граница
Настана време,
едно такова никакво.
Сякаш извън часовника,
някъде в матрицата.
Време за навикване.
За посочване със пръст.
И за свикване
със затаената мъст.
Беше време
на себепреклонните.
Те не знаеха
на кой Бог да се молят.
И за всеки случай
се кланяха на всичките.
Но най-вече на себе си.
Стана време за пресичане.
На онази граница,
след която глави отсичахме.
В името на Бог.
Без да сме го питали,
дали е съгласен.
И защо да го правим,
та нали сме богоравни.
Беше време на безличие
и дойдоха бесовете.
А боговете мълчаха,
отрекли се от нас.
Беше време за катарзис,
изпуснахме го.
Останахме без глас.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Паулина Недялкова Всички права запазени