Настана време,

едно такова никакво.

Сякаш извън часовника,

някъде в матрицата.

Време за навикване.

За посочване със пръст.

И за свикване

със затаената мъст.

Беше време

на себепреклонните.

Те не знаеха

на кой Бог да се молят.

И за всеки случай

се кланяха на всичките.

Но най-вече на себе си.

Стана време за пресичане.

На онази граница,

след която глави отсичахме.

В името на Бог.

Без да сме го питали,

дали е съгласен.

И защо да го правим,

та нали сме богоравни.

Беше време на безличие

и дойдоха бесовете.

А боговете мълчаха,

отрекли се от нас.

Беше време за катарзис,

изпуснахме го.

Останахме без глас.