Гроздобер
Гроздобер
Аз бях лято, което - не помня - било ли е някога,
тръгнал цигански табор - разпасан и луднал от глад -
все те чаках да дойдеш - денят и нощта се засякоха
там, под ореха, дето нощува вековният хлад.
Вече жегата мина. Наесен ела. В листопадите.
Настигни ме на прага на дългата топла бразда -
ще тече от лозите куршумено тъмна насладата
и по мръкнало - кой ще те види? - подай ми ръка.
Там, в безкрайния ред и във края на дните - разголени,
с тръпни длани и с още кървящи от жар колене
ще заплитаме вечност до дивата влага на корена
и ще врим - младо вино - под нашето седмо небе.
А пред утрото огън и жупел ще съскат в пролуките,
като суха градушка ще брули мълвата в несвяст -
ще потъне земята от срам - черноземът напукан е.
Тежък грозд ще изрони презряла тъга върху нас.
Отрезнели, ще сметнем далече назад гроздоберите -
всяка огнена суша и всеки помитащ порой.
И след всички разхвърляни есени - край на разделите! -
ще притихнем в леглото на виното с чаша покой...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Галена Воротинцева Всички права запазени
