Гълъби
Гълъби - белите гълъби пак заговориха,
там на двора живеехме заедно - плачеха, спорихме...
А тишината, изгряваща вечер, пронизваше клетките -
бяхме забравили с тихите гълъби времето и решетките...
И си живеехме някак си - съществувайки.
Сутрин в очите ни дращеше - още сънувахме...
После на времето дирята преговаряхме -
за да научим, че времето диша по гарите...
За да научим, че всъщност времепространството
вече е нашата същност - вече е наше пиянство.
За да нахраним любов с тези гълъби бели -
или се събудим и си признаем, че сме полудели...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ивайло Цанов Всички права запазени
Учим се и още ще се учим, но...
