Hе ме помнете мене, будалата
Не ме разпитвайте! И аз не знам,
защо градът заспива непогален.
Защо замръква като куче сам,
а залезът му хвърля поглед ален.
Защо щурчето тихичко подзе,
за този град приспивната си песен?
Защо клошарят, с морните нозе,
на гол бетон – щастлив е и унесен.
Защо липата рони цветовете,
а сутринта паважът сякаш свети.
И всеки лист поетът е изписал,
с единствено понятен нему смисъл.
Да ви разкажа някак бих могла,
но силен срам устата ми зашива.
В главата - само вятър и мъгла -
приканват ме, да бъда мълчалива,
че никой и така не би разбрал,
в душата арфа поетично свири,
а мислят си: Поет ли? Изкуфял.
Да си върви по чуки и баири.
Така, че аз прошепнатите тайни,
ще отнеса по друмища незнайни,
не ме помнете мене, будалата,
по вятъра и стих не ще ви пратя.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
