Хербарий (Ухание)
На Г...
В очите пак блести сълза;
Мъката отново е надвила,
за да прошепне с паметта:
„Никога не те забравям, Мила!”
Вече често се улавям как разгръщам
хербарий стар – на сякаш сто лета,
но всеки път в началото се връщам,
макар да е изтрит от мен Денят...
Погалил спомена от страничката първа,
целунал роза с неразпъпил нивга цвят –
сълза горчива, непресъхваща преглътнал,
побягвам в следващите страници, където спят
цветя, разцъфнали в сезоните по моя път.
Потъвам в друг един, по-ведър свят!
О, да - красиви са... те всички са красиви!
Сега са моята хербарийна отрада,
а онези – истинските, живите –
не можех, не посмях да задържа;
Тогава в шепата си нямах капка благост,
с която да ги напоя;
Поне това цветята заслужават.
И те си тръгваха, отдали - неполучили,
но аз, отпивайки от прошката им мълчалива,
неусетно, ден след ден се бях научил
благодарно да ценя със сетива, отново живи,
не само багра, аромати, свежестта,
не само формите, изящно-причудливи;
прекланях се пред необятната им нежност,
понякога дарена пряко сили - ней откликвах...
За тази нежност, всичките цветя обикнах...
Макар старателното време да е вписвало
познание в косите ми – редчетата сребристобели -
знам, че утре, щом очи затворя и прелистя
албума, с пръсти благовейни, помъдрели -
отново ще усетя, вдъхвайки с учудена наслада,
едва сега изплувало от непребродна глъбина,
пропуснато, ведно с тревожната ми младост –
едно от дивните ухания - жена!
Отнейде пак процежда се тъга, вина...
03.08.2014
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Людмил Нешев Всички права запазени
