Обърнах се

и спрях,

помислих си,

погледнах те и пак

за миг стори ми се,

че си там, окъпан в светлина.

но тръгнах пак нагоре

по стръмен и недружелюбен път,

изглеждах малка като капка в море.

Беззащитна дори.

Недокосната от твоята плът.

Обърнах се

и сякаш спрях за миг,

но там ти стоеше -

глух за моя стон, за моя вик.

Е, пак извиках

отчаяно и страстно,

за твоята обич зажадняла.

Тогава  чух го някъде във мрака -

не, ти…

Той беше, наистина окъпан в светлина,

стоящ и чакащ цяла вечност

да дойда аз без теб – сама.

Чия съм вече зная ли?

Ничия е най-добре.

Викаща, молеща за Рая…

копнееща за това небе

Тогава спрях…

Обърнах се и сякаш

за миг понесох се и нямаше те.

Нямаше го.

Имаше я само свободата…