Хоризонта...

  Хоризонта аз и нощта...

... Пак късна вечер вееше небрежно

с дъха на поривисти ветрове,

аз гледах хоризонта как изчезва,

и нощ отмъква всички брегове...

И някаква натраплива идея

тогава ме налегна, че нощта

е може би, която определя

на хоризонта видната черта...

В наивна възраст някога мечтаех

до него да достигна, без да знам,

че просто няма хоризонт Безкрая

и Пътят никога не свършва там...

... Оказа се, дъгата синя в здрача,

е само част от морският пейзаж

и искам ли сега да я прекрача –

пред мене бяга тя като мираж...

И винаги ще бъде недостъпна

на хоризонта синята черта,

но там не свършва, а започва пътят!...

... А и денят не свършва с вечерта...

Оттатък хоризонта продължава

светът да бъде все тъй осветен

и ако следвам Слънцето оставам

завинаги във неговия  Ден!...

Отдавна знам, в живота определя

сам своя собствен хоризонт, човек –

възможно:  и до другата неделя,

но може, и до следващият век!...

А Слънчевата вечност ли сподиря,

възможно е да стана и звезда

и хоризонта няма да ме спира

за да оглеждам цялата Земя...

... И все по-плътно стелеше се мрака

със дъх на водорасли и море,

и все по-тъжно взирах се нататък,

след Слънцето, и молех го да спре,

а утре хоризонта да ни върне,

безкрайността и с нея всеки бряг:

преди Земята пак да се обърне

и мрака да отмъкне всичко пак...

05.10.2014.

Средиземно море, Италия