Все към някакви хоризонти вървим.
Очи отворили, пред нас е света.
Направили стъпка, от радост крещим,
напътствани от подадена ръка.
Очите, вперени напред и нагоре.
Там се сливат небето и земята.
Там, пред нас се разлиства простора.
Волна птица в полет е душата.
Но пътят е пълен с препятствия –
реки, планини, стръмни долища.
Брули неудържим, коварен вятъра.
Оплитаме нозе в житейски кълчища.
Когато изморени спрем на сянка,
преосмисляме крачката направена.
Но няма време за спорове, седянка.
Оглеждаме се и пътека проправяме.
С огън пречиства ни болка понякога.
Друг път отнася ни леден ураган.
Води ни носят, към дъно увлякоха,
но пак „не се губи гол гологан.“
Вече сме хоризонта приближили.
Там застава кръста тежък на Бога.
Погледите в земята сме скрили
пред вечната душевна тревога.
Какво по пътя си сме сътворили,
добро ли, грешници ли сме станали?
Любовта в живота си открили.
Любов на хората ли сме раздавали?
В този хаос на мисли, терзания
виждаме нищетата в желанията.
Добили много и всякакви знания,
дарили ли сме някому познание?
За всеки само два метра земя
тук на този порочен свят остават.
Защо ли ламтим бясно все така
за богатства и безумна слава...?
15 07 2015
© Надежда Борисова Всички права запазени