Храм за бедни и самотници
Обичам невъзможните неща,
защото те ме карат да мечтая.
Да имах скътани парици, щях
да си наема под небето стая.
В таванче малко, скрито от света –
да идваш там и да си тръгваш,
и дълго да ме топли във нощта
на любовта ти парещият въглен.
Да гледа – ако може – тя на юг,
и северът да ме прегръща – топъл.
Разрошени петунии – без звук,
към мен да кимат сутрин през стъклото.
Среднощ – когато есента фучи
и в златоткани листопади плува,
да мога само в твоите очи
със лунни жерави да потанцувам.
Така навярно се пристъпя в храм –
в душа, която взели сме под наем.
И никога не може да си сам,
защото Господ Бог ти е хазяин.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
