На дафиново дърво
клонките потрепваха...
Два сокола кръг въртяха
горе във небето.
Връх на планина висока
снежно було вееше,
две моми мъниста дребни
във коси нареждаха.
Платно бяло в път потече
към железна порта.
Змеева невеста днеска
щеше да престегне...
Прокълната, пуста орис -
ниско посадена!
Хубост се в сърце отглежда,
в горест се погребва.
Зима падна над тревите -
гръм в земя потъна.
Бисерни мъниста пръсна
по трева кахърна.
Остра, като сабя клонка,
от дървото падна...
В чер повой
сълза от восък -
хубост неживяна...
© Дакота Всички права запазени